Съвременният човек живее по труден и различен начин – много проучвания казват, че живеем в най-приятното за човечеството време, с недостигана досега продължителност на живота и впечатляващи достижения – от гледна точка на медицина, технологии и възможности. От друга, това е време – с всичките му характеристики – на радикално преосмисляне и ревизия на идеите ни за нашето тяло и душа.

Клиничните проучвания показват все по-влошено качество на емоционалния и психичен живот, крах ( или преосмисляне?!) на връзките, щастието и усещането за смисленост.

Все повече говорим за това как да бъдем себе си, как да разберем кои сме и да си позволим да бъдем автентични. Как да оставаме един с друг и да озаптим фантазменото преследване на ”съвършенство”.

В търсенето къде и кои сме, съвременните хора все по-често стигаме до краха на стрес, самота и бърн аут.

Дали стремежът за реализация и оптималност не ни води до самоексплоатация, смразяване на способността ни да преосмисляме живота си и способността да оставаме живи вътре в себе си и какво мисли психоанализата – откритието, благодарение на което знаем, че психичното страдание има стойност и казва нещо?