Представете си стая. Не голяма, не малка. С прозорец, през който влиза светлина, но завесите са дръпнати отдавна. На вратата виси таблетка: “Ама друг път”.

Въпросът не е какво виждаме в тази стая. А защо изобщо сме я създали. И защо понякога е по-лесно да складираме нещата в нея, отколкото да ги сложим в реалността.

Има една тънка граница между “сега” и “друг път”. И по нея изтичат дните ни. Един след друг. Без да ни питат.

Не искам да разчистваме стаята от неща, а да надникнем, за да видим какво сме скрили там. И да решим кое от нещата просто чака… и кое чака твърде дълго.

И да, колелото няма да дойде, нито ще е червено.
Но въпросът е – въобще вярваме ли, че някой ден ще го видим?